НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: НИМА ЩЕ ОСТАВИМ СЪДБАТА НА БЪЛГАРСКИЯ ТЕАТЪР В РЪЦЕТЕ НА ЕДНО САМОДОВОЛНО ОТМЪСТИТЕЛНО ПРАВИТЕЛСТВО?

С недоумение разбрах, че новият министър на културата е решил да закрива театри, които не давали достатъчно приходи като "производствени предприятия".

Преди двадесет и повече години това направи един друг заместник министър като закри 17 български театъра. С много трудности някои от тях успяха да се възстановят, но други загинаха безвъзвратно като театър "Сълза и смях".

Никак не е за учудване, че това го прави новият министър, който е свикнал да носи ковчези.

Нима ще оставим българският театър, който достойно оцелява въпреки жестоката пандемия, в ръцете на едно самодоволно отмъстително правителство, подобно на това на Иван Костов от 1997 година.

Иска ми се да публикувам една своя песен, която написах тогава и да ви поканя на 3 юни в Народния театър на пиесата си "Каквото такова".

ЕЛЕГИЯ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ТЕАТЪР

Днес, когато всички мислим пак  за хляба  –

от малкото внуче до старата баба,

днес, когато, клекнал, народът ни горд

посрещна послушно валутния борд,

днес, когато тънем в общата разруха

и пробит е джобът, празен е търбуха...

Хитрецът, подлецът ловко се провира

нашта демокрация да приватизира,

отникъде взорът надежда не види:

злоба и омраза, клевети, обиди,

озверели страсти, притъпено чувство  –

кой сега ти мисли за някакво изкуство?

И артистът гладен, уморен и бледен

чака гилотината на удара последен,

в тази беднотия затънал до шия,

пред спонсор протегнал ръка за просия,

живеещ с едната нищожна заплата,

докрай унизен и треперещ за щата,

детински безпомощен пред днешните норми,

покорно очакващ новите реформи.

Но трябва да знаем, че в нашто недавно

има нещо свято, има нещо славно,

което живее в нашите души

и никой не може да го разруши  –

министри, чиновници, конюнктурен вятър  –

и това е, братя, българският театър.

Театърът, който във трудното време

доказа, че нашата съвест не дреме

и, горд, изразяваше храбро протеста

с куршума на словото, с размаха на жеста.

Той будеше смелост в душите заспали

и не се предаде тогаз! Че сега ли?

Защото човекът, на бедност осъден,

отделя трохичка от залъка оскъден,

за да влезе в театъра, за да влезе в храма  –

едничката истина в днешната измама,

искрица надеждица в днешното безверие,

капчица искреност в море от лицемерие,

храм, във който влиза, за да се пречисти

с богатото слово на бедните артисти.

1997